Майстор Миро - най-обичаният сърбин в България

Опитвали ли сте някога истинска сръбска скара? Не сте... За да го направите, не е нужно да пътувате до Сърбия. Тя се приготвя в най-добрия й вариант в София в култовото заведение “При Миро”, на ул. “Мърфи” 34. Нейният собственик и главен готвач Мирослав Стефанович, по-известен като майстор Миро, посреща с разтворени обятия и бедни, и богати.

Всеки, който прекрачи прага на неговата кръчма, се чувства като Бог. С пикантния си - типично по сръбски пиперлив и в същото време простодушен хумор, майсторът веднага съсредоточава вниманието върху себе си и печели симпатиите на посетителите.

Готвачът медийна звезда

Вероятно няма да се учудите защо в желанието си да представим особеностите на сръбската национална кухня избрахме именно майстор Миро, който често може да се види в различни телевизионни предавания. Впрочем ясно е, че колегите го канят, за да си вдигнат рейтинга с неговото цветно присъствие. Какъв по-ярък представител на кулинарията на нашите съседи бихме могли да намерим на наша територия?!..

Той ни покани на 16 декември, неделя, в 11.00 часа. Когато влязохме вътре, симпатичен сервитьор ни попита дали сме с резервация, защото този ден има събитие с благотворителна цел в заведението и майсторът е доста зает. Обяснихме, че той лично ни е поканил и че ще го чакаме, докато се освободи. Но... не се наложи. Бай Миро слезе на бегом по стълбите от третия етаж. Разпери ръце, като че искаше да ни прегърне, макар и да ни виждаше за първи път в живота си. Усмихна се широко и ни замъкна направо в центъра на събитието.

Благотворителност без граници

А ето каква е неговата история - в началото на месеца две представителки на организации на хора с увреждания на зрението и слуха го посетили да го питат дали може група от 40 души с този тип недъзи да почувства предпразничната атмосфера в неговото заведение на по-ниски цени. “Па како да не може?” рекъл Миро. Отказал да им вземе каквито и да било пари и ги поканил да ядат и пият на воля при него. Точно когато се озовахме на третия етаж и видяхме хората, насядали край отрупаните с невероятни вкусотии маси, една жена се спусна към Миро с думите: “Майсторе, може ли да дадеш автограф на внука ми? Той много те харесва...” Миро се ококори и отвърна следното: “Па я ни сум Лепа Брена! А и аутограф нема ни вкус, ни мирис... Дайте кебапче на дете! С ньом да запамети Майстор Миро!” Момчето, разбира се, получи както кебапче, така и автограф и беше много щастливо. А инициаторките на събитието връчиха благодарствено писмо от тяхната организация и документ за направено дарение на Миро.

Колкото и да се виждаше, че е шегаджия по сърце, майсторът навлажни леко очите си. Виждаше се, че той не може да загърби чуждата болка.

Искам нещо голямо и истинско за България

Когато останахме насаме, го попитах защо е останал в нашата страна. Нали ние българите все си мислим, че сърбите винаги са живели по-добре от нас - както при Тито, така и сега. Миро ми каза, че много-много обича България - тя го е приела не просто като свой син, а много повече от това... И сега на него му се иска да направи нещо голямо за тази държава. В главата му отдавна се е загнездила една чудна мисъл да огранизира СКАРИАДА в София върху голяма открита площ.

Мечтае си да му разрешат да я направи около НДК, но засега още няма положителен отговор. И ме караше да си представя как ще има павильони - гръцки, турски, сръбски, македонски, румънски и т.н., в които майстори готвачи ще свещенодействат над скарата и ще представят родните си кулинарни умения. Може би тук е мястото да спомена, че самият майстор Миро е четирикратен шампион на Сърбия по гастрономия.

Преди 7 години, когато дошъл в България, започнал работа на магистралата извън Пловдив точно там, където били работните места на проститутките. Започнал да се труди като обикновен готвач. И тъй като явно показвал, че иска всичко да научи, хората го харесали. Често се събирали при него след работа на сладка приказка. Така един възрастен човек една вечер го попитал откъде е, а после му рекъл: “Виждаш ли тия хълмове наоколо? По тях някога са пасли овцете на дядо ми. Той е бил много-много богат. Сега обаче времето е друго и аз - неговият внук, не само че не съм богат, а точно обратното - беден съм. И си мисля, че всичките загуби за хората идват от проклетата политика. И точно тя е виновна да не се чувстваме съвсем като братя със сърбите. А всъщност ние българите и сърбите, сме едно.” Миро никога няма да забрави думите на непознатия. Точно те му дали вярата, че един ден ще има дом за семейството си в нашата страна. Сега това е факт - къщата му е точно на три крачки от заведението “При Миро”. В нея се отбива само за да поспи, защото истинският му дом все пак си остава кръчмата. В нея тече животът - както неговият, така и на Олгица (съпругата му), така и на сина и на дъщеря му. Впрочем и зет му (сервитьорът, който ни посрещна) работи в нея. Той е българин. Внучката на Миро е истинска рожба на любовта между България и Сърбия и този факт го прави много-много щастлив.

Най-знаменитият стек на света

Докато си говорехме такива чисто човешки неща, погледнах към съседната маса. Там седяха агент Тенев и негов приятел български композитор, който от години живее в Америка. Агентът го беше довел тук, за да опита най-вкусния стек на света. И според възгласите на композитора въобще не беше излъгал. Затова полюбопитствах как се приготвя този легендарен стек. Майстор Миро ми сподели, че първо се отстранява ципата на телешкото месо. След това то се маринова с вегета, черен пипер и горчица. Увива се във фолио и престоява на студено 2-3 дни. После се пече по желание на клиента - някои обичат алангле, но други предпочитат месото да е препечено. Важното е месото да е от младо животно. “Све, що е младо, е хубаво!” - допълва той.

Другото задължилно е скарата да е на дървени въглища. В Сърбия скарата е точно такава. Няма газ, няма ток! Доказано е, че при този начин на топлинна обработка вкусът на месото е превъзходен и не може да се сравни с нищо друго.

Истинската плескавица

Докато слушах това, всичко миизглеждаше толкова простичко. В този момент зетят на Миро постави голямо плато на нашата маса и първото нещо, което забелязах в него, беше апетитната плескавица. Не можах да се сдържа и настоях майсторът да ни разкаже как се готви това толкова вкусно сръбско ястие. Оказа се, че и то се приготвя предимно от телешко месо, но телето трябва да е до 100-150 кг, не повече. Избира се месо от предната част - от бутовете. Мели се с машинка. Ако това количество го приемем за 100%, трябва да добавим 10% телешка лой - тази, която се събира около бъбреците. И 20% свинско месо, също от предната част - от бутовете. Мели се първо с шайба 8 мм. И се оставя да престои при температура до плюс 4 градуса.

След това се меси още веднъж на по-тънка шайба. Подправките, които се използват, са вегета, черен пипер, кисела вода (вероятно се добавя оцет или лимонтузу) и бакпулвер. Каймата за плескавицата се меси много-много дълго. Един майстор някога казвал на Миро така: “Синко, требва толкова много да месиш - чак дупе да ти се отвърти!” Важно е и как се пече. Има много видове плескавици - пълнени с лук, с гъби, с кашкавал и т.н. Месото трябва да е истинско - никаква соя, никакви добавки! Щом има добавки, това за Миро означава стремеж за бързо забогатяване. А според него истинското ястие се притготвя от истински продукти! Само така вкусът си го бива! Майсторът ми сподели, че рецептата на плескавицата е на възраст над 100 години поне. А Миро много държи на истинските неща - както в кухнята, така и в живота. С тях се е издигнал, с тях е станал известен.

Разликата между нашата и сръбската кухня

Помислих си, че българската и сръбската кухня много си приличат. Но ми се искаше да разбера дали Миро не е забелязал нещо, което в нашата го има, а в тяхната - не? Оказа се, че толкова популярната у нас подправка чубрицата е непозната в Сърбия. Миро ми разказа как веднъж преди години бил в Троянския манастир и бил много-много изгладнял. Сервирали му кюфтета. “А бе турам у уста, - разказва майсторът, - а нещо ми смърди... И питам ща е слагано...” Хората се чудили, чудили и накрая се сетили, че сигурно чубрицата не му е по вкуса. Сега след толкова години той не само че е свикнал с нея, но дори я харесва. Обаче първата му среща с чубрицата определено не му допаднала.