Само португалците знаят кога плаче рибата

Легендите и преданията може да не са свързани непременно с покойните предци, небесните светила или дивите животни.

Португалците например разказват полуфантастични истории за това как изгладнели рибари измислили рецептата на рибената супа, а жителите на опустошен от собствените си войски град се изхитрили да сготвят най-вкусното ястие от телешка карантия, която допреди това не се използвала за храна.

Португалската кухня не прилича на никоя друга европейска кухня. В продължение на дълго време Португалия е била изолирана от останалия свят. Първоначално нейната кулинария се развивала от рибарите и селяните и затова била простичка и засищаща, в основата си с месо, риба и зеленчуци. Не особено големият избор на продукти се компенсира с изобилието от варианти за приготвянето. Във всеки район на страната си има свои собствени „кулинарни гордости”, които могат да се опитат само на място.

Най-голямата гордост на Авейра – град, разположен на 400 км от Лисабон, отдавна са супите. Например “Шора ду Пейше а Капитау Видал”, което в превод означава „Плачещата риба на капитан Видал”. Човекът, дал името на тази супа, през средните векове бил обикновен рибар, който кръстосвал просторите на океана в търсене на богат улов. Веднъж, на дрейф в крайбрежието на Гренландия, екипажът на капитан Видал останал без провизии. За да не умрат хората му от глад, капитанът решил да пусне в храната прясно уловена риба, която била приготвена за продажба.

За съжаление историята премълчава на кой рибар първо му дошло на ум, че рибите плачат, когато се отправят към врящия бульон. След това капитан Видал се върнал в родното пристанище без улов, но с ново ястие, което отначало го наричали просто „Супа от плачеща риба”, а след това – „Плачещата риба на капитан Видал”. Наименованието се е променило, но рецептата в продължение на векове е една и съща. За да се приготви това специално ястие, е нужна жива риба, желателно треска, а освен нея – пресни зеленчуци, сол и черен пипер. Сварените зеленчуци се пюрират и връщат в бульона. След това в него се слагат парченца риба и се вари още 20 минути.

В менюто на всеки уважаващ себе си ресторант във втория по големина град на Португалия Порту винаги присъства основното местно блюдо: “Трипеш а мода ду Порту” или „Говежда карантия от Порту”. През 1450 г. португалският крал Дон Енрике отплувал от Порту за Мароко, за да завладее град Сеута. Преди да тръгне на дълъг път войниците от кралската армия изклали всички животни на гражданите. Но „гладъд не е леля” и... хората решили да използват в храната си всичко, което останало след ненаситните войници. Някой от по-досетливите или просто особено гладен решил да свари вътрешностите на кравата и им добавил зеленчуци. Така преди повече от 500 години се появило ястието, което и досега се ползва в Порту с феноменална популярност. Заради любовта си към говеждата карантия жителите на Порту дори получили закачливото прозвище “трипейраш”, т. е. „любители на карантията”.

Португалците обичат да завършат плътния си обяд с нещо сладичко. В плана на десертите Португалия може да конкурира всяка друга европейска страна. Понякога на човек му се струва, че португалците са непоправими сладокусници. Десертите тук се продават на всеки ъгъл, но най-добрите, според местните жители, си струва да се потърсят в столицата.

В лисабонския район Белем има пекарна, където всеки ден се пекат най-вкусните сладкиши в Португалия. Тяхната популярност отдавна е преминала границите на страната. За тези сладки изкушения в Лисабон пристигат туристи от Испания, Германия, Италия и дори Франция, където в сладкарството знаят две и двеста.

Както всяко друго португалско блюдо и сладкишите в Белем имат своя стара история. През XIX век в Белем живял сладкарят Домингуш Рафаел Алвеш. Един от близките му приятели бил монах, който знаел старинна рецепта за приготвянето на най-вкусния сладкиш. Веднъж монахът споделил безценната рецепта на сеньор Алвеш и той веднага изпекъл първата серия от прекрасното печиво. Това се случило през 1837 г. Сладкишите толкова се харесали на местните жители, че те започнали да молят сладкаря да им сподели рецептата. Но Алвеш не се поддал на молбите.

Интересно е, че и досега точната рецепта на сладкишите от Белем си остава „фирмена тайна”. Знае я само един човек – сегашният главен готвач на пекарната Мигел. Скъпоценният свитък, в който е описан начинът на приготвяне на сладкишите, се пази в тайната стая на пекарната, където никой освен Мигел няма достъп. Всеки опит да бъде подкупен предварително е обречен на неуспех, защото можеш да вкусиш кулинарните шедьоври на Мигел, но не и да ги опишеш. А за първото е нужно да платиш само евро и половина и да седнеш в уютното кафене, разположено в съседната на пекарната зала. Идеалната напитка към сладкиша е кафето. Именно с него вкусът на обикновеното сладкарско чудо може да се оцени по достойнство.